За художника Александър Вълчев обикновените кашони от бяла техника са пластичен материал за създаване на скулптури – триизмерни обекти, разположени в пространство и осъществяващи свои взаимоотношения „със“ и „във“ него. Възприемането и на обекти, и на пространство са класически: зрителят е призован да обикаля, разглежда и съзерцава; да оценява естетически „абстрактните” геометрични форми, обеми и връзки. Кашоните от велпапе едновременно „са“ и „не са“ произведението; те не само градят пространството, но и добавят към него различни значения и смисли, „говорят” за времето, в което са създадени, за културата на обществото от най-високото до ежедневно-битовото ниво. Тук творбата, това е не само кашонът, но и пространството - населено с обеми, моделирани от, във и помежду кашоните, познати от предишни изяви на автора. Преди зрителят откриваше автопортрета на Александър Вълчев, нарисуван върху повърхността на кашоните-обеми, сега самата „изложба“ е тоталната среда, а пространството е нещо като „автопортрет“ на автора. Човек се изкушава да говори за клаустрофилия - любовта на автора към затворените пространства, които са и конструкция (макар и колеблива), и като че ли енергиен образ (доста мощен) на света.
Конструктивни колебания
Александър Вълчев
С употребата на кашони от велпапе като материал, Александър Вълчев се вписва в едно престижно „родословно дърво“ в изкуството от последните десетилетия. От стенните поп-арт релефи на Робърт Раушенбърг, през минималистичните композиции на Хеймо Цоберниг, до отворената форма в творбите от велпапе на Да’х Во, кашонът в изкуството вече има аура на извънвременност. Един нетраен и поддаващ се на рециклиране материал, в творбите на Александър Вълчев велпапето надмогва ежедневните асоциации, за да внушава отново и отново идеи за пространство и конструкция, за да изразява вътрешните състояния на автора и да провокира преживяванията на публиката.
...
Александър Вълчев (р. 1973) живее и работи в София, България. През 1998 завършва магистърска степен в НХА в София, специалност „Скулптура” при проф. Крум Дамянов, а през 2013 магистърска степен по „Фотография” в НБУ, София. Той е автор на самостоятелни изложби, сред които: „Как да се държим с обекта” (2019) в галерия Credo Bonum, „Скулптурата като хоби” (2014) и „Тухла по тухла” (2018) в галерия „Аросита”; „Нов живот” (2015) и “Ние обичаме кучетата и кучетата ни обичат” (2011) в Гьоте Институт, както и „За няколко долара повече” (2012) в Софийски Арсенал - Музей за съвременно изкуство, всички в София. Участва в международни фестивали като „Дунавски диалози”, Нови Сад, Сърбия (2018); UAMO, Мюнхен, Германия (2016); Месец на фотографията, Виена, Австрия (2008); Месец на фотографията, Братислава, Словакия (2007), както и в общи изложби, сред които: „Спорът за реалността”, СБХ (2017, София); „Между етикетите”, СГХГ (2016, София); „Фокус България@viennacontemporary”, Виена, Австрия (2015); „Изкуство за промяна 1985 – 2015”, СГХГ (2015, София); и много други. Негови творби са част от колекциите на НХГ и СГХГ.
Изображения
https://ica-sofia.org/bg/ica-gallery/exhibitions/item/425-constructive-fluctuations#sigProIdafd1087dbf